Завърши работата по проекта за написване на есе на български и немски език на тема „Аз и моето училище“. Този проект е посветен на двайсетгодишния юбилей на нашето училище. В него се включиха всички ученици от пети до седми клас. В есето си всеки един от участниците сподели отношението си към училището, в което е преживял много незабравими моменти.
След прецизна оценка на всеки един от текстовете бяха излъчени и победителите, чиито награди тържествено връчи директорът на училището г-н Павлов.
Първо място в конкурса – и на български, и на немски език – беше присъдена на Борис Георгиев от седми клас. Второто място – на български език – спечели Виктория Самарджиева, а третото - Десислава Панайотова, и двете от седми клас. От есетата на немски език втората награда беше също за Десислава Панайотова.
Публикуваме наградените есета, защото те са един чудесен подарък за рождения ден на училището ни.
Аз и моето училище
Писането на поздравителни адреси и подобни на тях по различни юбилейни поводи е трудна задача. Винаги съществува сериозен риск човек да попадне в капана на клишетата и написаното да не направи впечатление никому или, което е още по-неприятно, написаното да направи лошо впечатление, защото е твърде стереотипно.
За мене моето училище – това са моите учители. Това са хората, които имат отношение към това, което съм аз. Вероятно на тази възраст аз не бих могъл да преценя заслугата на всеки един от тях. Подобна преценка изисква житейски опит, какъвто не ми достига.
Не бих могъл да си представя моя живот без ежедневния си контакт с немския език и култура. Вероятно никога не бих забравил хората, които ме поведоха по този труден път и запалиха този интерес у мен. Моят дядо, също немски възпитаник, добре помнеше до края на живота си своите учители.
Смятам, че едно училище не е само една сграда или сбор от определен брой хора. Едно училище – това са учителите. Това са резултатите на техните ученици. Това са спомените, които придружават човека до края на живота му. И резултатите „се измерват“ много просто: с едно, казано с гордост, „Той е мой ученик!“, с едно казано с гордост „Той беше мой учител!“.
Това са и приятелствата, останали за цял живот.
Аз съм на 13 години. Не съм имал възможността да избирам сам мястото, където да уча. Изборът да се образовам тук е направен от моите родители. В тази връзка бих могъл само да гадая колко други добри учебни заведения има по света. Днес обаче не бих се затруднил, ако трябваше сам да направя своя избор.
Борис Георгиев – 7. клас
Аз и моето училище
Колко бързо мина времето. Сякаш вчера бяхме първи клас и прекрачвахме прага на училището, а сега вече излизаме от него. Да си бяхме останали малки.
Колко бели направихме, колко учители ядосахме… Имаше смях и сълзи, но това бяха едни незабравими моменти за нас. Помните ли белите училища, на които правехме какво ли не – дискотеки, предизвикателства, щуротии. През тези седем години ние показахме, че се подкрепяме, че с нас винаги е забавно и че сме големи „теоретици“. В четвърти клас се мислехме за много големи, но не знаехме какво ни предстои. В пети клас – нови учители, нови предмети, много нови домашни, с две думи – започнаха трудностите. В шести клас леко се поотпуснахме и бяхме вече по-спокойни. Това беше времето на прякорите. Знам, че на някои не им харесваха, но всички се смеехме на прякори като: „наглите“, „пликчето“ или на израза „чудовищна лопата“.
Ах, а сега седми клас – предстоят матури, подготовки, яко учене и… последна година заедно. Ще се разделим, ще отидем в различни гимназии, ще тръгнем по пътя, който сме избрали. Дали ще се видим отново? Дали ще си останем същите или не? Как ли ще изглеждаме след десет години? Къде ще живеем? Какво ще работим и дали ще си спомняме тези седем години, в които бяхме заедно в един клас? Предполагам, че и другите си задават тези въпроси. Отговорите – времето ще ги даде.
Десислава Панайотова – 7. клас
Аз и моето училище
Всеки човек минава през един момент в живота си, който определя цялото му бъдеще. Това са дванадесетте ценни години в училище. При всеки те минават различно и съответно резултатите са различни. Но този период е винаги еднакво запомнящ се. Всеки би могъл да говори и да хвали съвършеното си училище. Но кой би повярвал на това?
Всяко училище си има лошите и добрите моменти. Затова мога да кажа, че моето училище е истинско. Тук всички сме семейство, в което настъпват и конфликти, но щастливите моменти са толкова повече, че изпълват очите и сърцата на всички.
Учителите са ни като втори родители. Те винаги ни мислят доброто. Те се опитват да ни научат на всичко, което знаят, и да ни подготвят за бъдещето . Учат ни не само на учебния материал, но и на важните неща в живота, без които не бихме се справили.
Мога спокойно да кажа, че чувствам всичките си съученици като братя и сестри. Те са тези, които винаги са с мене и ме подкрепят, каквото и да става. Заедно изпитваме всичко. Когато е имало тест, всички сме уплашени и притеснени да чуем оценките си. Когато имаме шестици, сме щастливи и облекчени, че ще можем да се приберем горди, с вдигната глава. Когато има свободен час, всички споделяме една и съща радост, не само защото това значи повече почивка, а и защото това значи повече време да разменим още няколко шеги с приятелите си, да изиграем още една игра на футбол.
Аз дойдох в това училище по-късно от останалите. Още си спомням колко ужасена бях в първия ден в училище. Бях уплашена от учениците, защото смятах, че те няма да приемат нов ученик да се присъедини към тях и ще ме изолират. Но още на същия ден осъзнах колко съм грешала. Всички ме посрещнаха с топли усмивки и отворени ръце. Благодарение на това училище намерих истинското приятелство.
Естествено във всяко училище има проблеми, спорове и интриги. Но аз мисля, че без тях всеки ден щеше да бъде еднакъв, монотонен, пуст и скучен. С тези моменти всички оставяме следите си в училището.
Горда съм да ходя в коридора на училището, да стоя на стол в класната стая и да играя на двора, защото знам, че преди мене на тези места са ходили, стояли и играли бивши ученици. Бивши ученици, които сега, благодарение на това училище, са сбъднали мечтите си и са станали адвокати, бизнесмени, лекари, художници, учители. Това ме вдъхновява. Кара ме да искам да вървя по стъпките им и да достигна и моите мечти. И с усилена работа и подкрепа от учителите и приятелите ми вярвам, че ще стигна до там с лекота.
Виктория Самарджиева – 7.клас
Meine Schule und ich
Glückwünsche oder Ähnliches zu verschiedenen Jubiläumsanlässen zu schreiben ist eine schwierige Aufgabe. Immer besteht die Gefahr, dass man in Klischee verfällt und dass das Geschriebene bei niemandem einen Eindruck hinterlässt. Oder was noch unangenehmer ist, einen schlechten Eindruck zu hinterlassen, weil es zu formal ist.
Für mich sind meine Schule - meine Lehrer. Das sind die Menschen, die einen Beitrag dazu geleistet haben, was ich jetzt im Moment bin. Vermutlich könnte ich in diesem Alter die Verdienste jedes
Einzelnen nicht messen. Eine gleichartige Einschätzung verlangt Lebenserfahrung, die mir, meiner Meinung nach, noch fehlt.
Mein Leben könnte ich mir ohne den alltäglichen Kontakt mit der deutschen Sprache und der deutschen Kultur nicht vorstellen. Wahrscheinlich werde ich nie die Menschen vergessen, die mich auf diesem schwierigen Weg begleitet haben und in mir dieses Interesse geweckt haben. Mein Großvater, auch ein deutscher Zögling, konnte sich bis zum Ende seines Lebens an seine Lehrer sehr gut erinnern.
Ich glaube, dass eine Schule nicht nur ein Gebäude oder eine bestimmte Anzahl von Menschen ist. Eine Schule, das sind die Lehrer. Das sind die Erfolge ihrer Schüler. Das sind die Erinnerungen, die den Menschen bis zum Ende seines Lebens begleiten. Und diese Ergebnisse könnten sehr leicht gemessen werden: mit einem Satz, stolz gesagt, „Er war mein Schüler!”. Mit einem Satz, stolz gesagt, „Er war mein Lehrer!”.
Eine Schule bedeutet viel mehr als eine materielle Basis - das sind die Freundschaften, die bis zum Ende des Lebens bleiben. Ich bin 13 Jahre alt. Ich hatte keine Möglichkeit, selbst die Schule auszusuchen, wo ich lernen werde. Diese Wahl haben meine Eltern für mich getroffen. In Bezug darauf könnte ich nur vermuten, wie viele andere gute Schulen es gibt. Aber heute würde es mir nicht schwer fallen, falls ich alleine entscheiden sollte.
Bobi Georgiev – 7. Klasse
Ich und meine Schule
Wenn die Ferien zu Ende gehen, ist das nicht für jeden ein Grund zu Freude. Besonders, wenn die Schule zur Qual wird. Also, eigentlich mag ich die Schule nicht so sehr. Es ist für mich unangenehm, wenn die Lehrer mich prüfen wollen, wenn sie nach meinem Notenbuch verlangen oder wenn ich eine schlechte Note bekomme. Einige Schulfächer gefallen mir einfach nicht, viel wichtiger finde ich den Umgang mit den Menschen. Ich liebe meine Freunde, weil sie mir in guten und schlechten Zeiten, in traurigen und glücklichen Momenten beistehen. Mit ihnen ist es immer lustig – jeden Tag erzählen sie Witze, lustige Geschichten und machen Quatsch. Die ganze Klasse lebt wie eine große Familie, die ihre Probleme hat, aber auch ihre schönen Erlebnisse. Irgendwann aber kommt die Zeit, wenn sich die Familienmitglieder voneinander verabschieden müssen! Es naht die Zeit, in der wir uns trennen werden. Ich will nicht erwachsen werden! Ich möchte ein Kind bleiben, weil mich die Lehrer und die Menschen um mich herum in diesem Alter nicht stören. Aber so ist das Leben! Ich bin mir sicher, dass auch meine Mitschüler dieser Meinung sind. An welchem Gymnasium werden wir weiterlernen, wo werden wir nach zehn Jahren wohnen, welche Berufe werden wir haben …? Diese Fragen beschäftigen mich in letzter Zeit, aber ich denke noch weiter darüber nach, weil ich noch keine Entscheidung für mich getroffen habe. Eins weiß ich jetzt schon – ich werde diese sieben Jahre mit meinen Mitschülern nie vergessen. Ich glaube, meine Freunde auch!
Dessi Panayotova– 7.Klasse
